admin | 
07 22nd, 2009| 
Това е началото на книгата. Майкъл разказва за детството си … почти не е имал такова … разказва за майка си, говори за нея с любов и възхищение.
“Знаете ли,винаги съм искал да мога да съчинявам или разказвам това, което ми е на душата. Обичах да седя край огъня и да разказвам, да карам хората около мен да плачат и се смеят, да ги водя емоционално където и да е, с нещо толкова просто и естествено, каквото са думите. Обичах да разправям приказки, за да трогвам душите и да ги променям. Винаги съм искал да мога да правя това. Представям си какво трябва да са изпитвали големите писатели, знаейки, че имат тази способност. Понякога чувствам, че и аз бих могъл да го правя. То е нещо, което бих искал да усъвършенствам. До известна степен написването на една песен изисква същите умения и води до същите емоционални вълнения, но за разлика от песента, разказът е като пейзаж. Той е живак. Има много книги, написани с изкуството да се разказва. Как приковават слушателите, как сближават хората и ги забавляват! Няма костюми, няма грим, нищо няма, само ти, гласът ти и твоята способност да поведеш нанякъде тези, които те слушат, за да промениш живота им, пък макар и за минути.
Тъй като започвам да пиша моята история, ми се иска да повторя онова, което казвам обикновено, щом ме питат за най - ранните ми дни с “Джаксън файв”. Когато започнахме да се занимаваме с музика, бях толкова малък, че наистина не си спомням много неща. Повечето хора имат щастието да започнат каиерата си, когато са достатъчно големи, за да знаят какво точно правят и защо, а и да помнят всичко, което се е случило, но, разбира се, с мен не беше така. Аз бях само на пет години. Когато си дете в шоубизнеса, ти наистина нямаш зрелостта да разбираш много от това, което става около теб. Докато не си в стаята, други хора вземат решения, засягащи твоя живот. Всъщност ето какво помня: помня само пеене (колкото ми глас държи), танцуване (с истинска радост) и работа - твърде много за едно дете. Разбира се, има доста подробности, които въобще не си спомням, но помня успехите на петимата Джаксън. Тогава аз бях само на осем - девет години.
Роден съм в град Геъри (щат Индиана) през една нощ в края на лятото на 1958 г. и съм седмото от деветте деца в семейството. Баща ми, Джо Джаксън, е роден в Арканзас, а майка ми, Катрин Скрус, е от Алабама. Венчали са се през 1949 година. На другата година с трудната задача да бъде най - голямата се родила сестра ми Морийн. Следващите подред били: Джаки, Тито, Джърмейн, Ла Тойа и Марлон. Ранди и Джанет дойдоха след мен.
Една част от най - ранните ми спомени е свързана с татковата работа в завода за стомана. Това беше тежък труд, сковаващ духа, и за да се разтовари, татко свиреше. По онова време майка ми работеше в универсален магазин. Дали заради татко или майчината любов към песента, но у дома винаги слушахме музика. Баща ми и неговият брат имаха състав, наречен “Фолкънс”. Това беше местната група за ритъм - енд - блус. Татко свиреше на китара, брат му също. Правеха някои от знаменитите ранни рокендрол- и блус- песни на Чък Бери, Литъл Ричард и Отис Рединг, знаете ги. Тези стилове бяха изумителни и всеки един от тях имаше свое влияние върху Джо и нас, макар че по онова време ние бяхме твърде малки, за да го осъзнаем. “Фолкънс” репетираше във всекидневната на нашата къща в Геъри, така че аз израснах с ритъм - енд - блус. И тъй като бяхме девет деца, а татковият брат имаше и осем свои, общият ни сбор оформяше наистина една голяма фамилия. Музиката беше нашето забавление, а прекараното време с нея ни помагаше да се сплотим и като че ли поощряваше баща ми да бъде домошар.
“Джаксън файв” (по - късно “Джаксънс”) се роди от тази традиция. Благодарение на нея и на музикалните навици аз напредвах и самостоятелно, създавах си свой собствен стил.
Помня детството си главно като труд, въпреки че обичах да пея. Не бях наложен в този бизнес от родители - актьори, както беше с Джуди Гарланд. Правех го от обич, а и то беше така естествено за мен като дишането. Правех го, защото бях подтикван да го правя не от родителите и близките, а от моя собствен вътрешен живот.
Нека поясня, имаше случаи, когато се връщах от училище, оставях книгите и бях готов за студиото. Поякога трябваше да пея до късна нощ, след като времето ми за лягане наистина отдавна беше отминало.
Срещу студиото на “Мотаун” имаше парк, само пресичаш улицата … Добре помня как гледах играещите дечица. Заглеждах ги учудено, не бях в състояние дори да си представя такава волност, такъв безгрижен живот и ми се искаше повече от всичко друго да можех и аз да имам такава свобода, че да изтичам навън и да бъда с тях. Така че имаше и тъжни мигове в моето детство - така е с всяко дете - звезда. Елизабет Тейлър ми каза, че и тя е чувствала същото. Когато си млад и работиш, светът може да ти се струва ужасно неприятен. Аз не бях насилван да бъда “Малкият Майкъл - солист”, аз го правех и го харесвах, но това беше тежък труд. Например, ако записвахме плоча, ние трябваше да отидем в студиото веднага след училище. Можеше да съм закусил, можеше и да не съм. Понякога просто нямаше време. Случваше се да се прибера у дома изтощен, в единайсет - дванайсет часа вечерта, когато вече беше крайно време да съм в леглото.
Ето защо аз твърде много се отъждествявам с всеки, който е работил като дете. Зная как се е борил, зная какво е жертвал и зная също какво е научил. А аз научих, че когато започваш да порастваш, ранната кариера се превръща в нещо повече от препятствие. Чувствам се възрастен, помъдрял, много видял и преживял. Трудно ми е да приема, че съм само на 29 заради тези 24 години, които съм навъртял в този бизнес. Понякога чувствам, че съм прехвърлил осемдесетте и съм стигнал до края на живота си, а хората още ме потупват по гърба. Ето какво става, щом започваш изявите си токлова малък.
Когато за първи път се представих с братята си пред публика, ние станахме исвестни като “Джаксънс”. По- късно трябваше да станем “Джаксън файв”, а още по - късно, след като напуснахме “Мотаун”, приехме отново името “Джаксънс”.
Откакто поехме собствената си кариера и започнахме сами да продуцираме музиката си, всички мои и на групата албуми са посветени на майка ни - Катрин Джаксън. Първите ми спомени са свързани с нея, прегърнала ме и пееща песни като “Ти си ми слънчев лъч” и “Памукови полета”. Въпреки че известно време е живяла в Индиана, майка ми е израснала в Алабама, а в тази част от страната за тъмнокожите хора е било толкова естествено да бъдат възпитавани с кънтри - енд - уестърн от радиото, колкото и със спиричуъли от църквата. Затова и до днес обича Уили Нелсън. Тя винаги е имала хубав глас и аз предполагам, че певческата си способност съм наследил от нея и, разбира се, от Бога.
Мама свиреше на кларинет и пиано, и учеше на тези инструменти не само най - голямата ми сестра Морийн, която наричахме Реби, а и другата ми по - голяма сестра Ла Тойа. Още от ранната си възраст мама е знаела, че никога няма да може да изпълнява пред публика музиката, която обича, не защото й е липсвал талант и способност, а защото е инвалид от прекарания в детсвото й паралич. Превъзмогнала е болестта, но й е останало постоянното накуцване. Като дете е трябвало да пропусне много от училище, но винаги ни е казвала, че тя е имала щастието да се възстанови тогава, когато много са умирали от тази болест. Помня колко важно беше за нея да взема ваксината на бучка захар. Дори един съботен следобед ни наказа - заради нея не присъствахме на представление в младежкия клуб - ето от какво значение беше тази “бучка захар” за нашето семейство.
Майка ми вярваше, че нейният полиомиелит не е бил проклятие, а изпитание, което Господ й е изпратил, за да я възнагради с победа. Така тя ми внуши постепенно любовта към Бога, учейки ме, че моят талант за пеене и танцуване е не по - малко Божа работа, отколкота са красивият залез или вивелицата, която носи сняг на децата, за да си играят. Въпреки репетициите и пътуванията мама винаги намираше време да ме заведе, обикновено с Реби и Ла Тойа, до “Кингдъм Хол” на служба при “Свидетелите на Йехова”.
Години по - късно, след като вече бяхме напуснали Геъри, ние участвахме в “Ед Съливан шоу”. Актуалното вечерно неделно вариете беше програмата, в която Америка за първи път видя “Бийтълс”, Елвис и “Слай енд дъ Фамили Стоун” /популярна негърска група/. След представлението мистър Съливан ни поздрави и благодари на всеки от нас, но аз си мислех за онова, което той ми беше казал преди шоуто, когато блуждаейки зад кулисите, облечен като хлапе - продавач на “Пепси”, налетях на него. Изглеждаше доволен, че ме вижда, и ми стисна ръката, но преди да я пусне той ми каза нещо забележително. Беше 1970 г. - годината, в която някои от най - добрите в рок музиката загинаха от наркотици и алкохол. Едно по - старо и по - мъдро поколение в шоу бизнеса се оказа неподготвено и загуби своите най - млади. Някои казваха, че аз има напомням за Франки Лаймън - знаменития млад певец от 50-те, който загина по подобен начин. Може би Ед Съливан имаше предвид всичко това, когато ми каза: “Никога не забравяй от къде е дошъл талантът ти, не забравяй, че твоят талант е дар от Бога”. Бях благодарен за любезността му, но можех да му кажа, че мама никога не ме е оставяла да забравя това. Никога не съм имал паралич,нещо страшно дори като мислъл за един танцьор, но аз заех, че Господ изпирва мен и моите братя и сестри по друг начин: нашето многочислено семейство, нашият мъничък дом, малкото пари, с които едва свързвахме двата края, дори завистливите деца наоколо, които хвърляйки камъни в прозорците ни, докато репетирахме, крещяха, че никога няма да успеем … Когато мисля за майка си и за нашите ранни години, ми идва да кажа, че има и други видове награди, които са по - висши от парите, аплодисментите и лауреатските звания.
Майка ми беше страхотна в стемежа си да ни задоволи. Щом като откриешч, че някой от нас появява интерес към нещо, тя го насърчавашв всячески. Например, ако аз задълбавах в интересите си към звездите на киното, то тя се връщаше у дома с цял наръч книги за най - знаменитите от тях. Макар че имаше девет деца, тя се отнасяше към всеки от нас с особено внимание, като към единствена рожба. Никога няма да забравя колко упорито се трудеше и как ни обезпечаваше. Винаги всяко дете си е мислило, че неговата майка е най - славната на света, но ние - Джаксънови, дори и възрастни, няма да изгубим това чувство. Заради нежността, топлината и вниманието й аз не мога да си представя какво би било да израснеш без майчина любов. Едно нещо зная за децата и то е, че ако не получат нужната обич от родителите си, те ще я вземат от някой друг и ще се привържат към този човек - дядо, баба, който и да е. С майка като нашата ние не трябваше да търсим другаде обич. Уроците, които ни даваше, бяха безценни. Доброжелателство, любов и деликатност към другите бяха на първо място за нея. “Не обиждай хората”, “никога не проси”, “не бъди използвач” … Пренебрегването на тези правила беше грях в нашия дом. Мама винаги искаше от нас да даваме и никога не ни разрешаваше да молим или да просим. Ето такава беше тя.
Спомням си един случай с моята майка, който илюстрира нейната природа. Веднъж, пак в Геъри, когато бях съвсем малък, някакъв ранен човек чукаше от сутринта на всички врати. Кървеше така, че можеше да се види къде е бил из квартала. Никой не го пусна да влезе. Най - сетне дойде и до нашата врата. Започна да хлопа, да чука. Мама веднага го прибра. Повечето хора се уплашиха да сторят това, но с моята майка не беше така. Спомням си как се събудих и видях кръв по пода. Бих искал всички да бъдем като мама.”
